Становището е написано и представено в Народното събрание във връзка с предложено на 19.08.2021 г. допълнение в Гражданския процесуален кодекс (ГПК), по силата на което следва да се създаде т. 6 в чл. 411, ал. 2 от ГПК. Съдържанието на предложената нова точка гласи, че „когато се констатира, че е изтекла предвидената в чл. 110 и чл. 11 от Закона за задълженията и договорите погасителна давност за вземането или част от него, за която съдът в този случай следи служебно“. Тоест, предлага се съдът в рамките на заповедното производство да следи служебно за изтичане на срока на погасителна давност. 

Считам, че Законопроектът за допълнение на Гражданския процесуален кодекс (ГПК), с мотивите към него, е несъвместим с множество фундаментални принципи и институти на гражданското материално и процесуално право в Република България. Не са отчетени особеностите на процесуалната уредба в отношенията, касаещи връчването на съобщения и призовки в гражданския процес, развитието и протичането, както на самото заповедно, така и на исковото производство. Мотивите към законопроекта са несъобразени със съществуващата нормативна уредба, като касаят предимно проблеми, възникващи във връзка с връчването на книжа и последиците от него. Отделно от това, предложените изменения в основополагащи институти, като погасителната давност и заповедното производство, са напълно негодни да постигнат целите, поставени в мотивите към законопроекта. На последно място, предложените изменения са толкова съществени, че дори да допуснем, че е възможно те да бъдат приети и да се превърнат в приложимо право, ще причинят твърде непропорционални и ненужни проблеми в правораздаването, като ще предизвикат конфликт с принципа на правната сигурност и предвидимост. При изработването и внасянето на законопроекта не са спазени принципите на необходимост, обоснованост, предвидимост, откритост, съгласуваност, субсидиарност, пропорционалност и стабилност, прогласени в чл. 26 от Закона за нормативните актове (ЗНА).

1.Относно института на погасителната давност

Погасителната давност, като правен институт, е уредена в Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) – чл. 110 и следващите. Необходимостта от закрила на длъжник от незаинтересован кредитор, който в продължение на дълъг период от време не упражнява и не търси защита на своето право, представлява основната необходимост за възникването и действието на института на погасителната давност. Освен, че отчита факта, че в много от случаите е прекомерно трудно доказването на нещо, случило се прекалено назад във времето, давността има за цел да постигне дисциплиниращ ефект спрямо кредиторите, като ги стимулира да упражняват и търсят защита на своите права, за да не загубят възможността да получат такава. 

В мотивите на внесения законопроект се твърди, че „желанието да не се възползва от давността може да се изрази само и единствено писмено като съгласие“, като вносителите на проекта отиват и по-далеч, констатирайки, че „съдебната практика до такава степен е изкривила правото, че да приема, че е налице мълчаливо съгласие при непозоваване на настъпилата давност от страна на длъжника“. Всъщност, тези констатации категорично не отговарят на действителността. Неоспорим факт е, че след изтичане на срока на погасителната давност, длъжникът може да избере дали да изпълни престацията, която дължи на своя кредитор, или да се позове на изтичането на давностния срок, за което съдът не е длъжен да следи служебно. В тази връзка, изтичането на давностния срок не представлява санкция за кредитора, тъй като неупражняването на неговото право не представлява укоримо поведение, а последиците й са установени в обществен интерес и представляват гарант, както на правната сигурност в гражданския оборот, така и на равнопоставеността в отношенията между кредитор и длъжник. 

Считам, че преди да се правят изменения в правната уредба, засягаща из основи частноправните отношения в страната, трябва да се извърши дълбок и внимателен експертен анализ не само на предвидените и целени в мотивите към проекта последици. Наложително е да се извърши обективна и всеобхватна предварителната оценка относно всички последици, които ще предизвика една такава промяна – не само правни, но и фактически. В тази насока, следва да се извърши и тълкуване с исторически, юридически, телеологични и сравнителноправни способи на изменяните правила и институти. По този начин ще се проследят причините за обективната даденост към настоящия момент правната уредба изрично да предвижда, че съдът не трябва да следи служебно за изтичане на срока на погасителна давност.

Важно е да се отбележи, че приносът за това съдът да не следи служебно за изтичане на погасителна давност далеч не е на съдебната практика, а за „изкривяване на правото“ не може да става дума. Разпоредбата на чл. 118 от ЗЗД изрично гласи, че „ако длъжникът изпълни задължението си след изтичането на давността, той няма право да иска обратно платеното, макар и в момента на плащането да не е знаел, че давността е изтекла“. Въпросната разпоредба е изглеждала по същия начин и при приемането на действащия Закон за задълженията и договорите. В тази връзка, учудващо е откъде идва объркването на вносителите на въпросния законопроект относно същността и действието на погасителната давност.

От друга страна чл. 120 от ЗЗД лаконично, но категорично и безусловно прогласява правилото, че „давността не се прилага служебно“. Не коментираме изобщо факта, че с инициирания законопроект се предвижда изменение в процесуалния закон, без да се отчита, че предложената разпоредба ще влезе в пряко противоречие с тази на чл. 120 от ЗЗД. Всъщност, разпоредбата на чл. 120 от ЗЗД също е с абсолютно идентично съдържание, като това, с което е съществувала през 1950 г. Във времето е променяна с изм. ДВ. бр.16 от 25 Февруари 1977г. по следния начин „Давността се прилага служебно само за вземания между социалистически организации“, но с изм. ДВ. бр.30 от 13 Април 1990г. е върната първоначалната формулировка. 

Вземайки предвид всичко изложено по-горе, можем спокойно да констатираме, че погасителната давност е правен институт със сериозни исторически традиции и същностната му промяна крие съществени рискове за функционирането на гражданския оборот и правораздавателната дейност в страната. В тази връзка, следва да държим сметка, че в случая става въпрос за частноправни отношения между равнопоставени субекти. При иницииране на изменения, като настоящите, трябва да се вземе предвид баланса на интересите на кредиторите и длъжниците. Дори чисто теоретично да допуснем, че е възможно да бъде практически приложено изменение, като предложеното, то самото му приемане вече внася сериозен дисбаланс в отношенията между кредитора и длъжника.

2.Относно заповедното производство

Освен института на погасителната давност, предвидените изменения на ГПК засягат и този на заповедното производство. Целта на заповедното производство е в рамките на една значително опростена процедура да се създаде изпълнително основание, без да се преминава през доста по-продължителния и скъп исков процес. Поначало, заповедното производство е ориентирано към вземания (с предмет парична престация, заместими вещи или предаване на движими вещи, в определени хипотези), които макар да не се изпълняват, не се и оспорват. Съответно, относно възразяването от страна на длъжника, изискванията са минимални. Районните съдилища в страната са установили практика бланката за възражение да се прилага към заповедта и да се връчва заедно с нея. За длъжника е напълно достатъчно да изпише имената си и да се разпише, като дори не е необходимо да пише „възразявам“. След това, ако кредиторът желае да продължи да претендира вземането си, трябва да премине към исков процес (установителен иск). В този ред на мисли, типично за заповедното производство е, че подадената молба за издаване на заповед за изпълнение се разглежда от съда в разпоредително заседание, без призоваване на страните, в рамките на което съдът следи само и единствено за редовността на заявлението, като не прави никаква преценка по същество, а именно основателна ли е претенцията на кредитора, дали вземането е възникнало, съществува ли и в какъв размер – арг. от чл. 411 от ГПК. 

Целта на това производство е да замести съществуващите преди него извънсъдебни изпълнителни основания, като в същото време разтовари и без това прекомерно натоварените, особено в по-големите градове, районни съдилища с искове с определен предмет и до определена стойност (идеята за възприемане на изискването паричните вземанията да са подсъдни на районен съд). В рамките на предварителната оценка за въздействието е отбелязано, че се цели „разтоварване на съдебната система от производствата по реда на Глава тридесет и седма, които имат за предмет вземания с изтекла погасителна давност“, но всъщност ще се постигне точно обратното – съдиите ще са натоварени да следят служебно за нещо, за което на практика няма да имат възможност и достатъчно данни. Всичко това ще доведе до увеличаване на броя на исковите производства, за сметка на заповедните. В тази връзка, за неправилна считам и констатацията, че „предвидените промени няма да доведат до натоварване на съда“.

Обезсмисля се и отпада необходимостта от съществуването на заповедното производство, a преследваните от него цели стават непостижими в момента, в който съдът започне да следи по същество за основателността на вземането. Тук идва моментът да си зададем и няколко напълно рационални въпроса: 

• Защо вносители преценяват, че има необходимост съдът, след като поначало не следи за възникването, погасяването на вземането или за неговия размер, да следи точно за погасяването му с изтичане на давностен срок? И то без длъжникът да се е позовал на нея. 

• Нима лице, за което се твърди, че е длъжник, а реално никога не е бил или е бил, но е погасил задължението си, се нуждае от закрила по-малко, отколкото длъжник, в полза на когото е изтекла погасителна давност? 

• Как вносителите на законопроекта си представят, че съдията, на когото е докладвано едно заявление за издаване на заповед за изпълнение, към което дори не е необходимо да има някакви приложения, ще прецени кога е възникнало вземането, кога същото е станало изискуемо, дали давността е прекъсвана, спирана и с какви действия? 

Отговорите на така поставените въпроси водят единствено до заключението, че се губи всякаква логическа връзка, последователност и предвидимост при приемане на такива съществени изменения в нормативната уредба, при един такъв подход. Това прави предложените изменения практически невъзможни и абсолютно неприложими. Считам, че такава рязка и видимо прибързана промяна в основни правни институти, като предлаганата, ще донесе повече рискове и негативни последици, отколкото позитиви. 

3.Относно изложените мотиви към Проекта за допълнение на ГПК 

На първо място, изложени са съображения, че заповедното производство така, както е уредено понастоящем, ограничава правото на защита на длъжника. В тази насока, вносителите на законопроекта констатират, че връчването на домашните на длъжника води до последица, че последният се счита уведомен и започва да тече срок, в който той може да възрази срещу предявеното вземане. Глава шеста „Съобщения и призовки“, Раздел I „Съобщения“ от ГПК съдържа правилата относно връчването, които са приложими, както към заповедното производство, така и към исковото. Съгласно чл. 38, ал. 5 от ГПК, съобщението/призовката се „връчва на настоящия адрес на страната, а при липса на такъв - на постоянния“. Чл. 45 от ГПК урежда правилото, че по принцип връчването се извършва лично на адресата, но когато това е невъзможно, чл. 46 от ГПК урежда на кои други лица може да се връчи съответния документ, за да се породят необходимите правни последици. По смисъла на закона, „друго лице може да бъде всеки пълнолетен от домашните му или който живее на адреса, или е работник, служител или съответно работодател на адресата. Лицето, чрез което става връчването, се подписва в разписката със задължение да предаде призовката на адресата. Не може да се връчва на лица, които участват по делото като насрещна страна на адресата“. 

Именно с оглед наведените от вносителите на законопроекта мотиви, че „липсва гаранция, че лицето получило заповедта за изпълнение, когато е трето лице различно от длъжник, че е част от неговите домашни, липсва гаранция за възможността да се предаде полученото уведомление на длъжника“ е нормативно установено правилото на чл. 46, ал. 4, изр. второ и трето от ГПК, което гласи, че „адресатът може да иска възстановяване на срока, ако е отсъствал от адреса и не е било възможно да узнае своевременно за връчването. Срокът по чл. 64, ал. 2 започва да тече от момента, в който адресатът е могъл да узнае за връчването“. По този начин с текста на чл. 46, ал. 4 от ГПК законодателят е предвидил защитен механизъм в случаите, когато е връчено на лице, което не попада сред изрично изброените в чл. 46, ал. 2 от ГПК категории лица или другото лице (домашен) не е изпълнило задължението си да предаде съобщението на адресата. Така, напълно несъобразени с действащата нормативна уредба и неправилни се явяват част от мотивите към законопроекта. Разбира се, разпоредбата на чл. 46, ал. 4 от ГПК се прилага на еднакво основание, както при искови, така и при заповедни производства, за което не липсва и съдебна практика. Съществуват изрични определения, с които съдебни състави са възстановявали по същия ред (чл. 46, ал. 4, изр. 2 и 3 от ГПК) срок за възражение срещу заповед, връчена на домашен. Пример в тази насока е Определение от 29.03.2017 г. на Сливенски окръжен съд, гражданско отделение по ч. гр. д. № 163 по описа на съда за 2017 г.

Относно наведените мотиви, че с изтичане на срока се преклудира възможността на длъжника да възрази срещу заповедта, същото може да се твърди и за исковия процес. Там процесуалните преклузии са още по-сериозни – справка чл. 133 от ГПК, в случай, че бъде пропуснат срока за подаване на отговор на исковата молба, от страна на ответника. За справка, в общия случай, правилото е, че срокът е абсолютно същия – едномесечен, съгласно чл. 131 от ГПК. Именно с цел да се гарантира, че тези неблагоприятни последици няма да засегнат правната сфера на длъжника (в определени случаи), нито в рамките на заповедното, нито в евентуално исково, са предвидени правила, като това по чл. 46, ал. 4 от ГПК, което разгледах по-горе. В този ред на мисли, считам, че неправилна се явява и направената в мотивите констатация, че „длъжникът е поставен в неравноправно положение спрямо кредитора“. Нито длъжникът е в такова положение спрямо кредитора, нито ответникът спрямо ищеца. 

На следващо място, вносителите на законопроекта сочат, че в исковото производство на ответника е гарантирано правото на отговор, както и правото да се позове на неравноправни клаузи, като най-вероятно се касае за такива в потребителски договори, съгласно Закона за защита на потребителите. Всъщност, както на ответника е гарантирано правото на отговор, така на длъжника в заповедното е гарантирано правото на възражение (в пъти по-лесно за упражняване). Също така, с изменението на ГПК от 2019 г. е въведено едно от основните изключения от правилото, че съдът не следи за основателност на претенцията на кредитора в заповедното производство, а именно чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК, което гласи, че съдът разглежда заявлението и издава заповед, освен когато „искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това“, т.е. вече е предвидено, че съдът следи служебно за неравноправни клаузи в потребителски договори. В същата посока е и практиката на Съда на Европейския съюз. Фактът, че всичко това не е отчетено от вносителите на законопроекта, демонстрира за пореден път, че въпросните мотиви към законопроекта по никакъв начин не са съобразени с действащата нормативна уредба и дори напротив – на места са в пълно противоречие с нея.

На последно място, вносителите на законопроекта изрично твърдят, че „по никакъв начин няма да се нарушат интересите на кредиторите, доколкото за тях не се ограничава възможността да се претендират вземания посредством общ исков процес“. В тази връзка, изобщо не става ясно как вносителите считат, че в исковия процес ще се случи нещо по-различно, след като там се прилагат абсолютно същите правила относно връчването на призовки и съобщения. Естествено дори не е нужно да споменаваме, че тази констатация на вносителите влиза в пряко противоречие с констатацията им в рамките на предварителната оценка за въздействие, гласяща, че „предвидените промени няма да доведат до натоварване на съда“. След като се замества заповедното производство с исково, ясно е, че ще се водят повече по-продължителни, тежки и скъпи производства. Неимоверно ще се увеличи, както натоварването на районните съдилища, така и натоварването на кредиторите с държавни такси – 4% от материалния интерес за исково производство, вместо 2% от същия за заповедно.

4.Заключение

С оглед на всичко изложено до тук, считам че развитието на правната ни система е отчела нуждата от закрила на длъжниците от всички евентуални проблеми, коментирани в мотивите към настоящия законопроект. С оглед на това са предвидени съответните правни институти и гаранции, касаещи процедурата за връчване и възможността да се възстанови срок в определени хипотези. Необосновано, нелогично и без рационално обяснение остава предложението с тези мотиви да се въведе задължение съдилищата да следят служебно за изтекла погасителна давност и то точно в заповедното производство. Колкото и да е нерационално и противоречащо на основополагащи правни институти, едно такова предложение, малко по-обяснимо би било, ако то бъде въведено в исковото производство, но напълно необосновано е това да става в рамките на заповедното такова.

Въз основа на изложеното до тук можем да направим няколко извода. На първо място, необходимостта от защита при връчване, коментирана в мотивите, е неоспорима. На второ място, все пак, следва да се отбележи, че такива нормативни инструменти за защита са предвидени, а дори и да не бяха, търсеното ниво на защита нямаше как да бъде постигнато с изменение, като предлаганото. Също така, на следващо място, проектът не е съобразен нито с теоретичните постулати относно приложението на института на погасителната давност, развитието на заповедното производство и връчването на съобщения и призовки, нито с трайно сформираната съдебна практика на съдилищата в страната. Предлаганите изменения са нелогични и практически неприложими.