Права, които са гарантирани по смисъла член 6, въпреки че формално не фигурират в съдържанието на разпоредбата, попадат под закрилата на Конвенцията и към настоящия момент. Едно от най-значимите от тях и предмет на настоящото изложение е задължението за националните юрисдикции да мотивират своите решения.

Всеки съдебен акт, независимо в рамките на коя инстанция е постановен, следва да бъде надлежно аргументиран от съда[1]. Въпреки свободата, която всеки национален съд притежава, при обосноваване на своите решения чрез тяхната аргументация в мотивите, всеки съд е длъжен да посочи основните съображения, които са го насочили към постановяването на даденото решение[2]. В мотивацията на съдебното решение, всяка от страните по спора може да проследи дали нейните аргументи са били взети предвид при разглеждането на казуса. По този начин, при по-детайлен анализ на това правило, можем да открием преплитане между задължението за националните юрисдикции да мотивират своите решения с други права, гарантирани от член 6. Такова е правото на безпристрастен и независим съд. Ако съдът, поради някакви зависимости спрямо една от страните или поради някаква друга причина, поставяща под въпрос неговия обективен подход, постанови решение, чиято аргументация по никакъв начин не показва защо доводите на другата страна не са взети предвид, т.е. тези аргументи не са оборени, но решението е в обратния смисъл, то това решение ще е опорочено на основание липса на мотивация. Особеното тук е, че според константната практика на ЕСПЧ, съдът не е длъжен да предостави в мотивите към своето решение подробен отговор на всеки аргумент на страните, но трябва да обърне внимание на тези аргументи, чиято тежест и значение може да се окаже ключова за делото. Тоест, ако дадено становище на една от страните има такъв характер, че ако бъде прието или отхвърлено, то ще се отрази по решаващ начин на изхода на делото, то от съда се иска „конкретен и изричен отговор“ в решението му[3]. Мълчаливото отхвърляне на такива аргументи с решаващо значение може да бъде прието като съответстващо на член 6 само ако може да се приеме, че е достатъчно ясно.

Освен значението на самите аргументи за изхода на делото, други съображения от решаващо значение за това дали съдът е длъжен да предостави достатъчно аргументирана мотивация на своите решения са характера на самото решение[4], което може да се определи само чрез детайлно запознаване с фактическите и правни обстоятелства от значение по главното производство. Освен конкретните доводи на страните, решаващо значение имат твърденията им относно евентуално нарушаване на конкретни права и свободи, гарантирани от Конвенцията[5].

От друга страна, задължението за националните юрисдикции да мотивират своите решения е тясно свързано и с принципа на равенство на страните в процеса. Равенството на страните в процеса се изразява най-вече в предоставянето на еднакви процесуални възможности на двете страни. Разширителното тълкуване на това правило може да разглежда и задължението на съда да вземе под внимание аргументите на всяка от тях, защото предназначението на тезите, които защитават страните по спора, е да повлияят на съдебното решение, като го наклонят желаната от тях посока, чрез помощта на фактически и правни доводи. Когато националният съд прави „произволни или явно несправедливи изводи от представените му факти“[6], това може да бъде разглеждано като нарушаване на задължението за мотивиране, но и като нарушаване на равенството на страните. Едно такова нарушение на член 6 от Конвенцията би могло да бъде избегнато, ако националната юрисдикция предостави „достатъчно гаранции… за да избегне риск от произвол и да се даде възможност на подсъдимия и обществото да разбере причините за осъждането си“. Неспазването на това задължение от страна на националните съдилища може да бъде разгледано и като нарушаване на интересите на гражданите на едно демократично общество да узнаят мотивите за решенията, постановявани в името на народа[7].

Чрез надлежното и детайлно мотивиране на своите решения, съдът позволява на страните да се запознаят с фактическите и правни изводи, които е направил и които са го подтикнали да постанови решението. Макар да имат право на значителна свобода при аргументацията на своите решения, националните съдилища трябва да посочат достатъчно ясно основанията за тяхното постановяване. Съдът трябва да извърши внимателно проучване на представените от страните твърдения и доказателства, а решението му трябва да почива единствено на направените от него правни констатации въз основа на наличните данни.

Въпреки че гореизложените изисквания са задължителни за съдилищата от всички инстанции при постановяването на техните решения, то има определени различния между изискванията относно решенията на съдилища, които са последна инстанция в сравнение с решенията на такива, които не са. Тези различия се изразяват главно в съображенията, поради които решенията се нуждаят от мотивация, а не толкова до нуждата от мотивация, но при съдилищата, представляващи апелативна инстанция, има някои особености, които следва да разгледам в настоящето изложение.

Когато се отнася за решение на инстанция, която не е последна в националната йерархия, следва да се спомене, като важно съображение, заедно с всички гореспоменати, и възможността за последващо обжалване. За да има един правен субект възможност да обжалва неблагоприятно за него решение, то това решение трябва да е надлежно мотивирано. Субектът трябва да се запознае с аргументите, довели до това решение, и да обжалва решението като пред горната инстанция обори мотивите, във връзка с които е постановено решението на долната инстанция[8].

Когато се отнася за решение на последна инстанция, последното изискване не важи, защото няма по-висока инстанция, пред която решението да се оспори. Тук възниква с още по-голямо значение обстоятелството, че ако решението на последната съдебна инстанция не е мотивирано по достатъчно изчерпателен начин, то това може да доведе до непоправим съдебен произвол. Непоправим, защото няма горна инстанция, която да поправи грешката. Така ако решение на долна инстанция не е достатъчно аргументирано, но то бъде отнесено до следваща инстанция и този порок не съществува при нейното решение, независимо от това, че решението на първата е опорочено, то не можем да претендираме обезщетение на основание на член 6 от Конвенцията пред ЕСПЧ.

Изключенията, които позволяват на апелативен съд да не мотивира детайлно своите решения са, на първо място, когато се съгласява с мотивите на предишната инстанция[9]. Тогава се приема, че апелативният съд ги включва в своята мотивация[10]. Все пак, апелативният съд не е напълно освободен от задължението да мотивира своето решение. Той трябва да обърне внимание на аргументите от решаващо значение, с които е повдигнат въпроса пред него, както и да обсъди въпросите, които са в неговата компетентност[11].

Критериите за справедлив съдебен процес, зададени в член 6 на Конвенцията, трябва да се спазват едновременно и кумулативно. Неспазването на един или повече от тях води до нарушаване на правото на справедлив съдебен процес и съответно до неизпълнение на задълженията на дадената държава, възникнали от ратифицирането на ЕКПЧ.

Използвана литература:
1. Правото на справедлив съдебен процес. Ръководство по член 6 на Европейската конвенция за правата на човека. – Council of Europe/ European Court of Human Rights, 2013/2014, преведено от Български хелзинкски комитет. Документът е достъпен на адрес www.echr.coe.int (Case-law – Case-law analysis – Case-law guides).
2. Право на Европейската конвенция за правата на човека – Харис, О‘Бойк, Уорбрик, Бейтс, Бъкли. Издателство Ciela, София 2015 г.

[1] H. v Belgium, § 53.

[2] Suominen v Finland, § 36.

[3] Ruiz Torija v Spain A 303-A (1994); 19 EHRR 553 § 30; Hiro Balani v Spain A 303-B (1994); 19 EHRR 566 § 28; Elo v Finland No 30742/02 hudoc (2004) DA; Kuznentsov v Russia 2007-XX; 49 EHRR 355.

[4] Ruiz Torija v Spain, § 29; Hiro Balani v Spain § 27.

[5]  Wagner and J. M. W. L. v Luxemburg, § 96.

[6] Tatishvili v Russia hudoc (2007); 45 EHRR 1246; Waldberg v Turkey No 22909/93 hudoc (1995) DA; Camilleri v Malta No 51760/99 hudoc (2000) DA.

[7] Tatishvili v Russia hudoc (2007); 45 EHRR 1246.

[8] Hirvisaari v Finland, § 30 in fine.

[9] Garcia Ruiz v Spain, § 26.

[10] Kukkonen v Finland, § 24; Bufferne v France (dec).

[11] Helle v Finland, § 60.